Искам да се уча заедно с някого, не да бъда нечия!

Нощ. Искам да се приспя с книга. Зачитам пет поред, но никоя не ме грабва. На третото изречение, губя интерес. Ядосвам се на непостоянството си и на пълната липса на търпение. Тогава попадам на нея. „Черно мляко“. И зачитам. Ако търсиш отговор, Вселената винаги ще ти го предостави. Винаги. Ясно.
Чета и си мисля – това аз ли съм го писала или е писано точно за мен?
И не мога да спра да разсъждавам колко сме различни хората и всъщност колко си приличаме.

giphy-1

Един непреодолим и болезнено ясен факт:
Винаги ще страдаш за Аза, който си могъл да бъдеш, но не си станал. Затова няма никаква логика да се питаш дали взимаш правилното решение. Изборът винаги ще изключва алтернативата и ти винаги ще страдаш по нея. Вместо да се концентрираш върху това, което си избрал да бъдеш, ще се питаш какъв би бил ти и живота ти ако беше станал другия, който си мечтал да бъдеш. Често възможностите са взаимоизключващи се, но еднакво примамливи и желани.
Завистта е коренът на всяка депресия. На всяко недоволство и вътрешно противоречие. Завистта към онази част от теб, която си пренебрегнал. Към аз-ът, който си избрал да не бъдеш. И всеки, който репрезентира пренебрегнатото ти аз, ще бъде обект на завист. Не мисля, че е възможно да бъдем щастливи, когато знаем, че пред нас винаги стои алтернативата на пропуснатата възможност.
Шафак го казва прекрасно. Във всеки от нас има по един харем. Харемът на всички личности, които искаме да бъдем. Няма как да се лишим от тях. На която и да дадем превес, другите не изчезват. Остават и при всеки удобен случай, ни напомнят за съществуването си.
Има ли значение наистина избора, който правим, след като никога няма да сме напълно щастливи с него. След като автоматично избирайки едното, се отказваме от другото и бидейки отказали се от него, ще срещаме хиляди външни репрезентации на личността, която сме потиснали. Външният свят винаги ще ни напомня за алтернативата и ще ни кара да се съмняваме във взетото решение. Има ли тогава правилно решение? Изглежда не.
/Като рак с излючително силно поставен козирог в картата си, разкъсването у мен, винаги е било драматично. Козирогът винаги ще дърпа към обществото, към себедоказването и себеналагането. Амбицията му подкопава цялата ми женска същност и непрекъснато се бори за позиции, авторитет и налагене. Ракът, от друга страна, непрекъснато ми напомня, че съм жена, която има нужда от сигурност, от топлина, от топло одеало и мъж, до когото да се сгуши. Рак е дом, топлина, грижа. Козирог е авторитет – непреклонен, инатлив, с позиции. Рак винаги ще иска да прегръща и да дава емоции и любов. Козирог – ще държи положение. Рак иска да чувства. Козирог – иска да рационализира. Сблъсъкът е разтърсващ. Грандиозен. И всеки път, когато дам воля на единия от двамата, всичко покрай мен започва да репрезентира другия – онзи, който съм потиснала.
И ако приключвахме с това, може би щеше да бъде някак поносимо, но граничната ми дата и силно поставения в картата ми Лъв, честичко надава рев и смазва с изявата си всичко, което съм решила да проявявам извън него. Той иска да е пръв и единствен. Да обича. Да бъде светлина. Иска прожектори. Иска да твори. На първо място, иска аз да творя и умело саботира всяко друго мое проявление, което го ограничава и откъсва от творческия порив./
Когато дори за миг поисках да разбера каква бих била ако реша да бъда нечия жена и да вляза в ролята на майка, получих толкова силен ответен отговор от Вселената, че свят ми се зави. Тя ми даде две огледала. На онова, което би могло да бъде ако избера да бъда Жена и на онова, което би могло да бъде ако избера да бъда Творец.
И искам ли изобщо да бъда нечия жена. Това е въпросът, който не ми дава мира от години. Не веднъж са ми казвали да обуздая „егоизма“ си и да спра да бъда Стефани сама за себе си. Но някак не усещам порив да съм част от двойка в конвенционалния смисъл на думата. Не още. Въпросът е дали някога ще изпитам подобно желание. Или по-скоро – дали бих изпитала ТРАЙНО подобно желание, защото очевидно на моменти у мен напират подобни пориви.
Когато се замисля за мъжете, които са влизали в живота ми и за онези, за които съм чела в книгите, осъзнавам, че всъщност никога не съм искала да бъда С ТЯХ. А да бъда КАТО ТЯХ. Никога не съм искала да бъда жената до тях, а жената, която ще развие качествата, които са я привлекли у тях.
Искам да се уча заедно с някого, не да бъда нечия.
И в този момент се сещам за „Когато Ницше плака“ и прекрасната Лу Саломе. Разбира се, отхвърляна и заклеймявана, донякъде приличаща на героинята на Капоти – Холи Голайтли, но аз се влюбих в тази жена и в желанието й да създаде любов и връзка между себе си и най-близките й мъже, която да е чисто интелектуална, не физическа. Когато говори за чувствата си към Ницше и към Паул тя споделя:
„Бях моментално привлечена от Ницше. Физически той не прави кой знае какво впечатление. Среден е на ръст, с мек глас и очи, които не мигат, сякаш гледат навътре, вместо навън. Сякаш пази някакво вътрешно съкровище… в него имаше нещо необикновено завладяващо. Първите му думи към мен бяха „От кои планети дойдохме тук и как попаднахме един на друг“. След това тримата започнахме да разговаряме. Какъв разговор беше само! За известно време изглеждаше, че надеждите на Паул за приятелство или менторство ще се сбъднат. Интелектуално се допълвахме идеално. Умовете ни чудесно си пасваха. Ницше каза, че имаме мозъци на близнаци!“
Никога не съм разбирала и няма да разбера защо чистите отношения винаги биват сваляни до най-ниската си вибрация – секс и връзка, от която вероятно нищо не би се получило. Защо на хората не им е достатъчно да се учат един от друг. Да се грижат един за друг. Да се обичат заради това, което са, а не заради това, че искат да се притежават. Толкова ли е задължително отношенията да се изчерпват с обвързване като двойка, вместо със сливане, с близост на ума и емоцията.
Може би съм прекалено наивна, но никога не съм гледала на мъжете като на нещо,с което си представям живота си в двойка. По-скоро съм като нея:
„Винаги съм се наслаждавала на компанията на блестящите умове – дали защото се нуждая от модели за собственото си израстване или защото просто обичам да ги колекционирам – не мога да кажа.“
Ще кажете, че нещата не се изключват, но в моята представа, когато избирам нещо, се отказвам от друго. Не може в едно пространство да се помещават два вида енергии. Едната трябва да отстъпи, да направи място, да даде заден ход, за да може другата да се настани и да се влее спокойно в даденото й пространство.
В този ред на мисли, какво правим с потиснатата енергия? Онази, която сме изтикали? (Не знам кое тежи повече – изборът или пренебрегнатата алтернатива).
Не веднъж са ми казвали, че има огромно противоречие в поведението ми. Че не е възможно да уловят истинската ми личност, защото в различните ситуация, реагирам прекалено контрастно. Как да обясня, че всъщност това е личността ми. Сбор от цялата тази контрастност, която намира различни проявления във всеки един момент. Всяка личност в мен се бори за надмощие. Която поеме щафетата, тази ще виждате. Но това далеч не означава, че това съм Аз.
Мисля, че всеки човек е шизофреничен в някаква степен. Това не е болест, а просто желание за проява на цялостната гама аз-ове, които се борят за арена.
Ние винаги ще искаме повече. Ще се разкъсваме между всичките си личности и ще се питаме дали даваме правилният приоритет на всяка. Не мисля и че има правилен момент, в който да изберем една от тях. Не мисля, че можем да ги разпределим във времето. Защото времето и пространството, което те заемат, са напълно припокриващи се.
Advertisements

One thought on “Искам да се уча заедно с някого, не да бъда нечия!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s