Качвам се в метрото и по изключение сядам, тъй като празните места (като никога) се оказаха повече от хората. Изваждам си книгата, която преди два дни получих като изненадващ подарък „Всички наши места“ от Дженифър Нивън, издателство „Enthusiast„ (“Цитират Вирджиния Улф – вярвам, ще ти хареса – това беше „оправданието”“).
Истина е. Харесва ми. Стилът е малко детски, както и самият сюжет, но приятно детски. Онзи, който те връща в ученическите години. Малко ми напомня за „Самотата на простите числа“ (Паоло Джордано) и „Вината в нашите звезди“ (Джон Грийн) – логично – трогна ме! Чете се с лекота и с усмивка.
Та, сядам със зачетената книга, и в един момент (не знам точно в кой. Не населявам тази земя, докато чета) долавям с периферното си зрение, че едно малко момиченце буквално се е притиснало до тялото ми и с наклонена главичка чете заедно с мен.
Погледнах я, тя ми се усмихна и пак върна погледа си в книгата ми. Трогателността на момента беше неописуема. Беше толкова миличко. Споделеността, която породи между нас, ще ме топли всеки път, когато отворя „Всички наши места“!
Advertisements