Брод през световете – Валентин Попов – Вотан

Вдишвам… издишвам… чета. Едно вдишване е достатъчно, за да ми даде необходимата енергия за следващия разказ. След краят му – издишвам – символична малка смърт. Не знам дали нещо в мен умира след всяко изречение… или нещо в мен се ражда? Или всъщност разлика между двете няма и едното е пряко следствие на другото.

1

Първите страници на „Брод през световете“ (издателство “Монт”) докоснаха ума ми в една съботна утрин. Бях сънувала кошмари. Събудих се със сълзи, защото когато сънуваш как умираш, няма как да се събудиш щастлив. Най-малкото, защото болката от процеса на умиране, все още те държи.

Книгата на Валентин Попов – Вотан стоеше на нощното ми шкафче от известно време. Исках да разполагам с няколко свободни часа, за да мога да й отдам напълно вниманието си. Все още плачейки се взрях в бялата корица. Железопътните релси ми се сториха успокояващи. Или виждах две пътеки?
Иронично – избор накъде да тръгнеш или избор – какво да избереш да виждаш? Бяло-сивото усещане, съчетано с голите клони на дърветата, ми донесоха някакво странно меланхолично спокойствие. Сякаш бях попаднала в свят, в който никой не е останал и най-после можех свободно да изляза от рачешката си черупка. За първи път, необезпокоявана от хорската глъч, да вдишам въздух, който никой не е издишал преди мен.
Приятно или плашещо?
Приятно ми се стори. Тази мисъл се загнезди в ума ми. Станах за чаша кафе и се върнах в леглото. Преди това дръпнах завесите, които не позволяваха зимните слънчеви лъчи да нахлуят в стаята ми и да ме докоснат със студения си допир. (Ако е слънчев лъч, предпочитам да е топъл).
„Няколко тъмни и не толкова тъмни истории“ гласеше надписа под заглавието. Като твърде емоционален читател умишлено не доближавах тези страници в последните дни. Драмата в живота ми не го позволяваше. Но тази сутрин – като казват хората- клин клин избива. Исках нещо ударно.
brod-prez-svetovete
Мили читатели, на тази книга, плаках.
Не, че рядко плача, когато чета, но това си беше от онзи тип плачене, при което сълзите капят навътре. Сякаш, за да накарат нещо в теб да поникне.
Хареса ми силният психологизъм, с който Вал изгражда героите си. Дилемите, пред които са изправени. Вътрешният хаос. Бясното лъкатушене между минало, настояще и бъдеще. Между възможно и невъзможно. Реализмът и фантастиката се преплитат така изкусно на места, че читателя може да се изгуби в пъзела, който така майсторски го приканва и поглъща.
Опитай се да търсиш изход след това. Не можеш. Захласнат си. Прелистваш страница след страница и се питаш – това мистика ли е? Толкова реалистично звучи. И тайничко се надяваш, че е възможно да бъде реално. Защото знаеш, че вътрешното ти чудовище, се храни точно с това.
Защото ти, читателю (както и аз като теб) приспиваме по едно малко (или не чак толкова малко) монстърче в гърдите си, защото в нашето „цивилизовано общество“, пуснем ли го на свобода, то няма да бъде радушно посрещнато. И затова ни издира отвътре. Моли да бъде пускано от време на време… ей така… да поблудства със себе си. Но ние го държим на каишка, здраво заключено в клетка с метални решетки и няколко ръждясали катинара.
Не случайно умираме за книгите на Стивън Кинг и хорърите ни изпълват с извратено приятно усещане за пълнота. Те са пировото му угощение. Онова, което го укротява и донякъде спира яростните удари. Страхът е необходимост.
Изниква ми един цитат от Мери Шели:
„Страхът е предпоставка за развитие на волята. Потребността да се страхуваме трябва да бъде задоволявана. Гладът за страхови усещания трябва да бъде насищан“!

Наситете се. Дайте на душата си и на тъмното чудовище вътре в нея, храна.
Признавам, първият разказ, ме докосна най-силно. „Terrae Filius“ ми влезе под кожата и остана там. Прочетох го веднъж. След това го прочетох втори път. Сетне оставих книгата. Допих на един дъх останалото кафе и си направих ново. Отворих прозореца, за да вдишам глътка студен въздух. Взех молив и на третия прочит започнах да подчертавам любимите си изречения (навик, стар почти колкото мен).
Откровено казано, в този разказ, почти не остана неподчертан абзац. Не знам дали заради силното внушение или философският поглед. Не знам дали написването, маниерът, настроението на автора, когато го е писал или моето собствено, когато го четях… Причината е неясна и в същото време – съвършено кристална. Този разказ съм Аз. Този разказ е Той. Този разказ е всеки един от нас. Всичко го живеем. И всички го умираме.

„ -Човече, накъде бързаш? Не знаеш ли, че края на пътя е винаги там. Всички ще стигнем.
   -Глупак. Първите са първи винаги – изсумтя той и пестеше глътките въздух.
После го видях. Бе паднал по очи. Прах бе залепнала по потния му врат. Едната му ръка бе протегната и изпъната напред, а пръстите бяха свити като нокти на орлова птица.
„Ето, виждаш ли, че няма смисъл да се бърза“, казах му аз. Наведох се, хванал го за краката и го издърпах встрани от пътя. Натрупах камъни върху болното му и вече ненужно тяло. А хората вървяха, гледаха ме и се чудеха, защото си губя времето.“

Няма да усетите как ще прочетете „Брод през световете“. Накрая ще се питате дали самите вие все още населявате този свят или сте преминали през очите на автора в друго измерение. Уви… така става по принцип, нали. Когато четем, сякаш излизаме от собственото си тяло и позволяваме на авторовата мисъл да ни обсеби. Отстъпваме й правото да ни поведе през дебрите на неговото съзнание. Кара ни да погледнем през неговата призма, да се влеем в светоусещането и да поемем част от душата му. Защото, когато прочетем книгата му, ние ставаме част от него. Без значение дали го съзнаваме или не.
Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s