Mid Year Freak Out Book Tag (2017)

page

1.      Най-хубавата книга, която прочете до момента (2017г.)

Тук ще си позволя да изкажа мнение за две книги. Една художествена и една научна! 

“Войната не е с лице на жена. Последните свидетели” Светлана Алексиевич (тук можете да гледате видео ревю на книга, в което подробно обеснявам защо е толкова ненадмината). 

Светлана разказва за войната през очите и спомените на оцелелите – най-вече жените и децата. Това не е онази мъжка война, за която обикновено сме чували. Това е войната на съзнанието и на емоциите! 

Белоруската писателка получи Нобеловата награда за литература през 2015 г. – напълно заслужена. В книгата си тя съчетава фактите и разказите с прекрасен художествен стил. Разплаква, кара те да се замислиш за нещата, за които човек си заслужава да живее, а не да умре. 

Едва ли има книга, в която да имам толкова много подчертани и извадени цитати.

“Войната е твърде интимно преживяване. И също толкова безкрайно, колкото и човешкият живот.”

“Човекът е по-голям от войната!””Първите убити… видях убит кон… След това… убита жена… Това ме учуди. Аз си представях, че на война убиват само мъже.

Втората научна вече книга, която ми стана любима през 2017 е на арабиста Владимир Чуков – ДАЕШ (НЕ)Ислямска държава! 

Тъй като съм магистър във Военна академия и писах Магистърска теза на тема, касаеща радикализацията, това четиво ми беше изключително полезно. Смея да твърдя, че от всички книги, излезли на книжния пазар, които обхващат тази материя, това е най-добрият научен труд в областта.

Проф. Чуков е направил много подробно изследване на всеки аспект, който касае “Ислямска държава” и смятам, че тази книга би била полезна на всеки, който иска да научи повече за групировката – от създаването й до всеки аспект от нейната структура и начин на действие. 

 

2.      Новоиздадена книга, която все още нямате, а искате да прочете

Хммм… може би …  книгата на Тод Роуз “Краят на средностатистическия човек” и “Невидимото влияние” на Джона Бъргър. 

 

3.      Автор, който ми стана от любимите през 2017

През 2017 г. за себе си открих Род Нордланд и той наистина ме впечатли не само с писателските си качества, но с темите, които разглежда. 

Род Нордланд е кореспондент на „Ню Йорк Таймс”. Отразявал е събития в над 130 държави. Носител е на „Пулицър”. Статиите му, публикувани през 2014-2015 г., превръщат Закия и Али в медийни звезди. Това са двама души, които имат неблагоразумието да се влюбят. Защо неблагоразумие?

Защото в Афганистан не съществувата такова нещо като “брак по любов”. Това е прекрачване на закона, на моралните ценности и потъпкване на родовата история и привички. Те трябва да бъдат убити, за да изкупят “вината си”. 

Тяхната история е завладяваща. Интересно е да се проследи различното мислене, различният живот и култура. Как хората в Афганистан възприемат любовта и бягството. “Влюбените Ромео и Жулиета от Афганистан” е една прекрасна книга.

AAEAAQAAAAAAAAQ1AAAAJGUxZDMyNGU4LTZkNjgtNGExYS1hNzI5LWFlMGE1ODE2NzU5ZA

 

4.      Книга, която ме разочарова

Тук отново ще говоря за книга с научен характер. Покрай цялостното проучване, което направих, за да напиша качествена Дипломна работа, ми се наложи да се сдобия и да прочета голяма част от трудовете, засягащи темата “Ислямска държава”. 

Една от книги, които си взех и които прочетох – “Всичко е заради исляма” – Глен Бек, не оправда очакванията ми. Не беше достатъчно изчерпателна. Не смятам, че ми помогна в проучването и не успях да се “сработя” с автора. 

 

5.      Книга, която ме изненада приятно

Отдавна не бях чела хубав криминален роман, може би, защото преди години, четях само криминални истории и съм се пренаситила в някаква степен. Но съвсем случайно една вечер зачетох “Градината на пеперудите” от Дот Хъчисън и останах приятно изненадана. Хубава история, бих казала добре разработени герои. На места малко ми куцаше сюжетът, но определено книга си заслужаваше прочита. 

 

6.      Любим нов персонаж

За съжаление до момента все още не съм се влюбила необратимо в конкретен персонаж, който до такава степен да ме е завладял, че да не мога да откъсна мислите си от него, от “живота” му и цялостното му същестуване, което обикновено си изграждам в съзнанието след като затворя даден роман. 

 

7.      Книга, която ме разплака

Определено тук имам фаворит. Доста време отлагах прочита на този роман, но явно си беше чакал точното време. 

“Вината в нашите звезди” на Джон Грийн ме накара да плача мнго, много пъти. Филмът все още е на лаптопа ми е изгледан няколко пъти. Едва ли има човек, който все още да не е прочел тази книга. Особено ми хареса (спойлер), че сюжета се завърта чрез разговор за книга и за нейното послание. 

Снимах видео за нея с голямо удоволствие. По-пълно и цялостно мнение можете да видите тук!

the_fault_in_our_stars_by_loorae-d67gn35

 

8.      Любим филм по книга за 2017

“Часът на чудовището” Парик Нес първи път… втори път… десети път…

Изплаках си очите, когато отидох да го гледам. Прекрасен филм. Рядко режисьорите успяват толкова точно и емоционално да предадат посланието на дадената книга, но Хуан Антонио Байона се е справил повече от брилянтно.

Аз останах очарована от филма и бих го гледала отново с голямо удоволствие, защото наистина е олицетворение на истинско разбиране замисъла на сюжета и на посланието, което трябва да бъде предадено!

Не си мислете, че сте живели твърде кратко, за да имате хубави истории за разказване.”
„Дали пък настоящият миг не е всъщност действителен, а целият останал живот – сън? Кой може да каже?”
„Историите са най-дивите създания. Историите ловуват, преследват и разкъсват. … Пуснеш ли ги на свобода, никой не може да каже какъв хаос ще причинят.”
„Понякога хората повече от всичко друго имат нужда да излъжат самите себе си.”
„Не е задължително в една история да има добър. Както не е задължително да има и лош. Всъщност, повечето хора са нещо средно – нито добри, нито лоши.”
„Много от истинните неща по света ни се струват измамни.”
„Разрухата в действие е забележително жална гледка.”
„Историите са важни. Те са може би по-важни от всичко друго на света. Особено ако носят истината.”
„ Как може човек да иска и да не иска едновременно?”
„Ти не пишеш живота си с думи. Пишеш го с действия. Онова, което мислиш, не е важно. Важно е само онова, което правиш.”
 

9.    Любимото ревю, което аз направих за 2017

Хахаха тук ми е малко трудно, но мисля, че до момента харесвам най-много ревюто си за “Войната не е ес лице на жена” и ревюто за “Пролетният базар на книгата 2017”

 

10.  Най-красивата книга, която си купих

 

Малкият принц (Луксозна панорамна книга) – Издателство Хермес! 

Истинско произведение на изкуството! 

11.  Кои книги трябва да прочета задължително до края на 2017

Много, много… не мога да кажа до края на година, мога да кажа какво искам да прочета до края на месеца: Сол при солта – Рута Сепетис; Дървото на лъжите – Франсис Хардинг. 

Надявам се да ви е било интересно! 

“Крадецът на книги”- Маркъс Зюсак (любими цитати)!

tumblr_inline_orutjoB1Ey1ub0mtv_1280
“Единственото по-лошо нещо от момче, което те мрази, е момче, което те обича.”
„В тишината на нощта отварянето на книгата предизвика порив на вятъра.”
„Седейки във водата, тя си представяше миризмата, която идваше от дрехите на татко. Повече от всичко това беше уханието на приятелството и Лизел го усещаше и по себе си. Тя обичаше това ухание. Затова поднасяше ръка към носа си и се усмихваше, докато водата във ваната изстиваше.”
„А сега Руди и Лизел вървяха по улица „Химел” под дъжда.
Той беше лудият, който се беше боядисал в черно, нанасяйки поражение на света.
Тя беше крадецът на книги без думи.
Но доверете ми се, думите бяха на път и когато пристигнеха, Лизел щеше да ги държи в ръцете си като облаци и щеше да ги изстисква като дъжд.”
„Лизел, наполовина завита с одеалото, изучаваше черната книга в ръката му с нейните сребърни букви. Тя кимна с пресъхнала уста и гладна в ранната утрин. Това беше един от онези мигове на съвършена умора, когато не само си свършил работата си, но си победил и нощта.”
„Трудно е да не харесваш човек, който не само забелязва цветовете, но и говори за тях.”
„Предполагам, че хората донякъде обичат да гледат как нещо се унищожава. Започват с пясъчни замъци, къщи от карти и така нататък. И интересите им в това отношение действително ескалират с годините.”
„Имаше книги с гръбчета в черни, червени, сиви и всякакви други цветове, а буквите върху тях бяха с всевъзможни стилове и размери. Това бе едно от най-красивите неща, които Лизел Мемингер бе виждала.”
„Тя прокара опакото на ръката си по първата лавица, слушайки шумоленето на ноктите си, които се плъзгаха по гръбначния мозък на всяка една от книгите. Звукът наподобяваше музикален инструмент или нотите на бягащи крака.”
„Колко книги бе докоснала?
Колко бе почувствала?
Лизел пристъпи напред и го направи отново, този път много по-бавно и без да обръща ръката си, позволявайки на дланта си да усети всяко едно от гръбчетата на книгите. Беше като магия, като нещо прелестно, като ярки лъчи, проблеснали от полилей. На няколко пъти беше почти готова да извади някое заглавие от мястото му, но все пак  не се осмели. Бяха твърде съвършени.”
„Минутите бяха жестоки.
Часовете бяха изтощителни.
През цялото време, докато беше буден, над него стоеше ръката на времето и не се колебаеше да го изтезава. Тя тържествуваше, стягаше се около него и го оставяше да живее. Колко много злост може да има в това да оставиш някого да живее.”
„Но цигарите и храната бяха последните неща, за които си мислеше. Тя беше у дома, в библиотеката на кмета, сред книги от всякакъв род и цвят, със златни и сребърни заглавия. Усещаше миризмата на страниците. Почти долавяше вкуса на думите, които бяха струпани на купчини около нея.”
„Често се опитвам да си спомня и разпилените късчета красота. Тършувам из моите библиотеки с различни истории.
Всъщност в момента протягам ръка към една от тях.”
„Тя носи сняг долу в мазето, което е избрала от всички други възможни места. Няколко шепи замръзнала вода могат да накарат всекиго да се усмихне, но не могат да го накарат да забрави. Ето тя идва.”
„От прозореца зад нея се вмъкна още мрак. Във въздуха се носеше уханието на прах и кражба, когато тя я видя.”
“Градската улица гъмжеше от народ, но непознатият не можеше да бъде по-самотен, дори да беше съвършено пуста.”
„Скоро навсякъде около нея се търкаляха късове от думи. Думите. Защо трябваше да ги има. Без тях нямаше да се случи всичко това. Без думите фюрерът  беше нищо. Без тях нямаше да има куцащи затворници. Нямаше да се нуждаем от утеха или словесни трикове, за да се почувстваме по-добре.
Каква полза имаше от думите.”

Мимолетни създания (Още психотератевтични истории) – Ървин Ялом

Обожавам книгите на Ялом. Харесвам практиката му, харесвам начина му на разсъждение. Харесвам как пресъздава всяко едно психологично консултиране. 
IMG_7377
Разбира се, след „Когато Ницше плака“, „Проблемът (на) Спиноза“ и „Изцелението (на) Шопенхауер“ е почти невъзможно нещо друго да ме грабне и да се нареди редом и наравно до тези три романа, но и част от останалите му, наистина заслужавам внимание.

IMG_7383

Ако харесвате психология и се интересувате от методи и начини за осъзнаване на собствената личност, за разбиране на дълбоките страхове, за това как да намерим път през болката и да достигнем до удовлетворение, то тази книга ще ви бъде полезна.
В нея са разгледани няколко клинични случая от практиката на д-р Ялом. Самите разговори, терапията, осъзнаването, работата по страховете и отхвърлянето, е нагледно и ясно разписана, така че всеки, който чете, да може да я приложи върху себе си.
Всички сме мимолетни създания – пише Марк Аврелий, – и помнещият, и помненият. В този дългоочакван нов сборник с истории изтъкнатият психиатър Ървин Ялом описва усилията на своите пациенти да се справят с двете големи предизвикателства на съществуването: да осмислят живота си и да приемат неизбежния край. На тези страници ще прочетете истинските истории на различни хора, изпаднали в житейска криза, които не откриват лек за страданието си. Те често са объркани и обезверени, но благодарение на психотерапията достигат до разтърсващи прозрения, които променят кардинално личността и живота им. Ялом помага на пациентите си да проследят корените на своето страдание до самата същност на човешкото битие. Не се страхува да ги последва в онези тъмни територии, където властват страхът от смъртта, изолацията и безсмислието. Готов е да се лута с тях, докато заедно открият освобождаващата истина и стъпят по пътя на избавлението.
Мимолетни_създания
Ялом отново затвърждава репутацията си на брилянтен разказвач, осветляващ драмата на екзистенциалната психотерапия. „Мимолетни създания“ е честен разказ за трудностите в човешкия живот, но също и възхвала на някои от най-прекрасните му плодове – любовта, семейството, приятелството. От книгата на наставник като Ялом можем да научим как да направим живота си не просто по-поносим, а по-смислен и по-радостен.
“Днес мълчанията са повече от друг път”. Обожавам подобни констатации. Харесва ми как хората забелязват недоловимите усещания и действия. Когато свикнеш да разговаряш истински с някого, мълчанието му ти се срува най-голямото наказание, защото чувството е като на отхвърляне, несподеленост, изоставяне. 
В книгата ще прочетете историите на различни типове хора с разнообразни проблеми, които обаче в същината си много се доближават един дрги. Всички се страхуваме в някаква степен и поради някакви причини от смъртта- нашата собствена и тази на любимите ни същества. Всички страдаме, когато ни изоставят – независимо дали родител в детството или партньор в живота. 
Всички имаме своите особености – като Алвин, който е прекрасен лекар, но има тайна, която отблъсква хората от него и го прави неспособен за социални и личностни контакти. Какво се случва с живота ти, когато си вехтошар? Ами, когато имаш рак на белите дробове и знаеш датата на смъртната си присъда? Как оставаш адекватен към света и случващото се около теб, когато половината ти съзнание е заето с мисли, които вече са отвъд този свят. И това те плаши?
Понякога проблемите изглеждат толкова лековати наглед. Хората казват: “Стегни се”, “Бъди силен”, “Не се лигави”, “Прояви постоянство” и т.н. , и т.н. Но всички тези проблеми ако не се разрешават, ако не се търси корена на безспокойството и не се отстрани той, те прерасват в травми, а травмите оставят белези. Трудно се живее с белег. 

 

The world I belong to !

Възхищавам се на хора, създали у себе си усещане за вътрешно спокойствие и равновесие. Изграждането и възпитанието на умения за себесъхранение от деструктивни мисли и емоции, както и защита срещу всякакви външни агресори. Непоклатимост на характера, съчетан с мекота. Лишен от агресивност, но достатъчно силен, за да може да наложи егото си в високото му проявление, т.е. да го отстои.
Днес, в разговор с приятел, стана дума, колко много ни е дала Роулинг с написването на поредицата “Хари Потър”.  Тя е прекрасна и вълнува именно с това, че притежава и развива творчески поглед към света. Тя знае как да твори изкуство. Успява да създаде свят, когато светът е срещу нея и я смазва. Подарява ни го, за да намираме убежище в него, когато ни е трудно да виреем в реалността.
Да пишеш – това е желанието да дадеш частица от себе си. От хаоса в мислите и в сърцето ти. Но за да го направиш правилно се изисква много силен характер и вътрешно самообладание, защото писането като форма на изява, е на първо място самодисциплина и непрекъснато справяне със ситуациите, в които е по-вероятно да бъдеш криворазбран.
Благодаря ти, Роулинг, че намери сили вътре в себе си, за да ни дадеш „Хари Потър“. Въпреки не малкото лични драми (болестта и смъртта на майка й, развода и самостоятелното й отглеждане на малката й дъщеря). За търпението и упорството, че чака цяла година преди някое издателство да се съгласи да публикува романа ти. Благодаря ти, че не загуби вяра, въпреки всички затруднения, лишения и депресия, които са те съпътствали през цялото това време.
Необходимо е упорство, за да се доближиш до съвършенството. Вяра в собствените способности и таланти. Вяра в това, което създаваш. Ако ти не си убеден в стойността му, няма да успееш да убедиш никого. Ти си адвокат на себе си и трябва да браниш всичко, което излиза изпод мислите, ръцете, сърцето и ума ти. А за това се иска усърдие, много старание, отдаденост и упорство.
Да си творец е огромна отговорност, защото възпитаваш поведение, учиш на ценности и изграждаш характери, чрез твоите собствени персонажи. Милиони хора намират утеха и спокойствие в книгите и често дори се влюбват в героите. Други припознават дадени качества като свои и стават част от написаното. Трети – искат да притежават определени поведенчески прояви на любимите си персонажи и започват сами да ги развиват у себе си. Протича процес на глобално възпитаване.
За да успее да се самосъхрани като творец, човек трябва да носи у себе си идеята за вътрешен баланс, защото са не малко примерите за успели писатели, художници, артисти и музикални, които отнемат живота си, защото в един момент осъзнават, че вече не се усещат като част от самия живот. Спират да чувстват свързаността. Живеенето им натежава. Светът се превръща в бреме. Умората от цялото съществуване ги смазва с тежестта си.
Силвия Плат се буди в една прекрасна сутрин, прави бисквити за закуска, целува децата си докато още спят. След това отива в кухнята, оставя газта включена и слага главата си в печката.
Умирането е изкуство като всяко друго. Аз го владея изключително добре
Хемингуей посяга към пушката след дълго и мъчително лечение, което не успява да го изкара от тежкото му депресивно състояние. Изключителната Вирджиния Улф, пример за подражание, велик писател и невероятна жена, слага край на живота си като причината е отново депресия. Удавя се с камъни в джобовете си, а тялото и е намерено чак 20 дни след смъртта й.
„Някой трябва да умре, за да може останалата част да цени живота повече.“
Нашата Петя Дубарова – толкова крехка и млада, така прелестно чуплива, талантлива и нежна, се самоубива само на 17 години. По- назад във времето, Яворов стреля в слепоочието си. И това са само писателите и поетите. Ами художниците, музикантите, актьорите?
Емоцията трябва да се овладява, защото колкото и да е ползотворна и да предполага творческо мислене и изразяване, е също това – разрушителна, когато започне да те дави. Огромният запас от енергия трябва да бъде овладявам и насочван. Когато мислите препускат в нервен ритъм, те се движат без посока и без направление. Търсещата мисъл е мъката на сърцето и ума, тревогата на духа и съзнанието.
Когато имаме запас от енергия без поле за изява, ставаме агресивни, раздразнителни, избухливи. Енергийният поток винаги трябва да има предоставен коридор, по който да се движи, дори крайната точка да не е ясна или да подлежи на промяна. В противен случай всичко се обръща навътре и завихря водовъртеж от емоции, който може да доведе до депресия, изолация, дори опити за самоубийство. Според Паскал, достойнството на човека не се крие в овладяването на пространството, а в добре организираната му мисъл.

mary_pickford-desk

„Черно мляко: за писането, майчинството и харема вътре в нас“ Елиф Шафак

Дори не знам дали е необходимо да пиша ревю на тази книга, след като именно тя провокира написването на „Искам да се уча с някого. Не да бъда нечия.“ Там казах МНОГО. Наистина много, защото романът ме отключи. Преведе ме през тунела, даде ми лъч, хъс и желание. Извади ме от апатия, която ме беше погълнала.
Не мисля, че има друга книга, от която да съм си извадила толкова много цитати. През цялото време имах усещането, че чета за себе си (че чета себе си) в този роман.
Не се заблуждавайте нито от заглавието „Черно мляко: за писането, майчинството и харема вътре в нас“ (Издателство Егмонт), нито от разсъжденията, че това е роман, който би допаднал на бъдещи или вече настоящи майки.

640_elifshafak-creditzeynelabidin-2-d68ec3a609

Аз дълго не давах шанс на Елиф. Прехвърлях романа й от лавица на лавица и изобщо бях забравила местонахождението му. Докато една вечер не ми се дочете и след 5 поредни провала (разбирайте зачитах 5 различни книги и ги зарязвах, защото нито една от тях не ме грабна) разлистих „Черно мляко“ уж, така, за приспиване.
Замисълът му не се крие нито в майчинството, нито в това как една жена може или не може да съчетава кариера и семейство. Подобен повърхностен анализ ми избожда душата (като израз „очите“ не ми се връзва в това изречение).
„Мисълта ми е, че каквато и жена да станеш, ще съжаляваш, че не си другата“.
8fb94d6af5e78f1ab2e0b66c9897c946
Това, за което говори Елиф, са изборите и фактът, че понякога (според мен винаги), няма никакво значение какво избираме, защото винаги ще страдаме за пропусната алтернатива. За аз-ът, който сме могли, но сме отказали да бъдем. Ако избереш кариера – се отказваш от семейството и винаги около теб ще се появяват майки с деца, които ще ти напомнят за отхвърлената алтернатива. Ако избереш да имаш семейство за сметка на кариерата, винаги ще мразиш и ще завиждаш на всички успели жени, с които живота ще те среща.
„С всяка стъпка, която правя, с всяко нещо, което печела, като че ли губя другаде нещо друго“.
Факт
ИЗБОР  – ПРОПУСНАТА ВЪЗМОЖНОСТ
Няма златна среда.
Едното неименно поражда другото.
„Няма никакво значение дали си останала без деца, или имаш пет-шест. В крайна сметка всичко се свежда до завистта към Другия и до дълбоко екзистенциалната неудовлетвореност. Хората не знаят как да са доволни“
Романът има автобиографичен стил. Елиф разказва за терзанията си от първо лице и прави читателя част от цялата история, защото четенето на романа прилича на разговор, на споделяне на мнения и разискването им.
Тя нарича вътрешните си гласове Палечки и всяка една от тях притежава различна черта от характера й. Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов е уверена кариеристка, която иска да покорява професионални върхове. Госпожица Циничната Интелектуалка е изцяло погълната от библиотеките и творческото начало, което Елиф трябва неизменно да следва. Романите са нейните деца. Другите три палечки си поделят роклите на мръсница, майка и философ.
„Може би всички жени живеят с такъв минихарем вътре в себе си и всъщност ние не сме друго, освен тези разногласия и напрежение, освен трудно потиснатата хармония между взаимно изключващите се страни в характерите ни“.
12bbcc1afd1d7e07081114a84dac0341
Романът в голяма степен е изграден от историите на прочути жени писателки или съпруги на писатели. Жената на Толстой – София, Силвия Плат и много други, оставили следа както в литературата, така и обществения живот с постъпките си.
Първите 200 страници ме улучиха право в сърцето. Обичам Елиф. Обичам „Черно мляко“. Но последните 100 – ги прехвърлих за 15 минути, защото ме изгубиха още след първите няколко абзаца. Книгата просто стана банална. Философско-психологичният поглед, с който ме замая романа, се изгуби. Беше засенчен от набързо написаните усещания и преживявания през седмиците от бременността. Имах чувството, че чета учебник за бременни. Нито прекалено сериозен, нито достатъно забавен. Нещо нелепо по средата.
Въпреки това не мога да дам слаба оценка на книгата. Романът ме грабна и ми даде отговорите, които бяха в мен, но не пусках да излязат. Останалото са подробности. Може би една майка ще хареса именно последните страници и те ще й донесат мечтаното спокойствие.  

3_uspeh_broi-77

Искам да се уча заедно с някого, не да бъда нечия!

Нощ. Искам да се приспя с книга. Зачитам пет поред, но никоя не ме грабва. На третото изречение, губя интерес. Ядосвам се на непостоянството си и на пълната липса на търпение. Тогава попадам на нея. „Черно мляко“. И зачитам. Ако търсиш отговор, Вселената винаги ще ти го предостави. Винаги. Ясно.
Чета и си мисля – това аз ли съм го писала или е писано точно за мен?
И не мога да спра да разсъждавам колко сме различни хората и всъщност колко си приличаме.

giphy-1

Един непреодолим и болезнено ясен факт:
Винаги ще страдаш за Аза, който си могъл да бъдеш, но не си станал. Затова няма никаква логика да се питаш дали взимаш правилното решение. Изборът винаги ще изключва алтернативата и ти винаги ще страдаш по нея. Вместо да се концентрираш върху това, което си избрал да бъдеш, ще се питаш какъв би бил ти и живота ти ако беше станал другия, който си мечтал да бъдеш. Често възможностите са взаимоизключващи се, но еднакво примамливи и желани.
Завистта е коренът на всяка депресия. На всяко недоволство и вътрешно противоречие. Завистта към онази част от теб, която си пренебрегнал. Към аз-ът, който си избрал да не бъдеш. И всеки, който репрезентира пренебрегнатото ти аз, ще бъде обект на завист. Не мисля, че е възможно да бъдем щастливи, когато знаем, че пред нас винаги стои алтернативата на пропуснатата възможност.
Шафак го казва прекрасно. Във всеки от нас има по един харем. Харемът на всички личности, които искаме да бъдем. Няма как да се лишим от тях. На която и да дадем превес, другите не изчезват. Остават и при всеки удобен случай, ни напомнят за съществуването си.
Има ли значение наистина избора, който правим, след като никога няма да сме напълно щастливи с него. След като автоматично избирайки едното, се отказваме от другото и бидейки отказали се от него, ще срещаме хиляди външни репрезентации на личността, която сме потиснали. Външният свят винаги ще ни напомня за алтернативата и ще ни кара да се съмняваме във взетото решение. Има ли тогава правилно решение? Изглежда не.
/Като рак с излючително силно поставен козирог в картата си, разкъсването у мен, винаги е било драматично. Козирогът винаги ще дърпа към обществото, към себедоказването и себеналагането. Амбицията му подкопава цялата ми женска същност и непрекъснато се бори за позиции, авторитет и налагене. Ракът, от друга страна, непрекъснато ми напомня, че съм жена, която има нужда от сигурност, от топлина, от топло одеало и мъж, до когото да се сгуши. Рак е дом, топлина, грижа. Козирог е авторитет – непреклонен, инатлив, с позиции. Рак винаги ще иска да прегръща и да дава емоции и любов. Козирог – ще държи положение. Рак иска да чувства. Козирог – иска да рационализира. Сблъсъкът е разтърсващ. Грандиозен. И всеки път, когато дам воля на единия от двамата, всичко покрай мен започва да репрезентира другия – онзи, който съм потиснала.
И ако приключвахме с това, може би щеше да бъде някак поносимо, но граничната ми дата и силно поставения в картата ми Лъв, честичко надава рев и смазва с изявата си всичко, което съм решила да проявявам извън него. Той иска да е пръв и единствен. Да обича. Да бъде светлина. Иска прожектори. Иска да твори. На първо място, иска аз да творя и умело саботира всяко друго мое проявление, което го ограничава и откъсва от творческия порив./
Когато дори за миг поисках да разбера каква бих била ако реша да бъда нечия жена и да вляза в ролята на майка, получих толкова силен ответен отговор от Вселената, че свят ми се зави. Тя ми даде две огледала. На онова, което би могло да бъде ако избера да бъда Жена и на онова, което би могло да бъде ако избера да бъда Творец.
И искам ли изобщо да бъда нечия жена. Това е въпросът, който не ми дава мира от години. Не веднъж са ми казвали да обуздая „егоизма“ си и да спра да бъда Стефани сама за себе си. Но някак не усещам порив да съм част от двойка в конвенционалния смисъл на думата. Не още. Въпросът е дали някога ще изпитам подобно желание. Или по-скоро – дали бих изпитала ТРАЙНО подобно желание, защото очевидно на моменти у мен напират подобни пориви.
Когато се замисля за мъжете, които са влизали в живота ми и за онези, за които съм чела в книгите, осъзнавам, че всъщност никога не съм искала да бъда С ТЯХ. А да бъда КАТО ТЯХ. Никога не съм искала да бъда жената до тях, а жената, която ще развие качествата, които са я привлекли у тях.
Искам да се уча заедно с някого, не да бъда нечия.
И в този момент се сещам за „Когато Ницше плака“ и прекрасната Лу Саломе. Разбира се, отхвърляна и заклеймявана, донякъде приличаща на героинята на Капоти – Холи Голайтли, но аз се влюбих в тази жена и в желанието й да създаде любов и връзка между себе си и най-близките й мъже, която да е чисто интелектуална, не физическа. Когато говори за чувствата си към Ницше и към Паул тя споделя:
„Бях моментално привлечена от Ницше. Физически той не прави кой знае какво впечатление. Среден е на ръст, с мек глас и очи, които не мигат, сякаш гледат навътре, вместо навън. Сякаш пази някакво вътрешно съкровище… в него имаше нещо необикновено завладяващо. Първите му думи към мен бяха „От кои планети дойдохме тук и как попаднахме един на друг“. След това тримата започнахме да разговаряме. Какъв разговор беше само! За известно време изглеждаше, че надеждите на Паул за приятелство или менторство ще се сбъднат. Интелектуално се допълвахме идеално. Умовете ни чудесно си пасваха. Ницше каза, че имаме мозъци на близнаци!“
Никога не съм разбирала и няма да разбера защо чистите отношения винаги биват сваляни до най-ниската си вибрация – секс и връзка, от която вероятно нищо не би се получило. Защо на хората не им е достатъчно да се учат един от друг. Да се грижат един за друг. Да се обичат заради това, което са, а не заради това, че искат да се притежават. Толкова ли е задължително отношенията да се изчерпват с обвързване като двойка, вместо със сливане, с близост на ума и емоцията.
Може би съм прекалено наивна, но никога не съм гледала на мъжете като на нещо,с което си представям живота си в двойка. По-скоро съм като нея:
„Винаги съм се наслаждавала на компанията на блестящите умове – дали защото се нуждая от модели за собственото си израстване или защото просто обичам да ги колекционирам – не мога да кажа.“
Ще кажете, че нещата не се изключват, но в моята представа, когато избирам нещо, се отказвам от друго. Не може в едно пространство да се помещават два вида енергии. Едната трябва да отстъпи, да направи място, да даде заден ход, за да може другата да се настани и да се влее спокойно в даденото й пространство.
В този ред на мисли, какво правим с потиснатата енергия? Онази, която сме изтикали? (Не знам кое тежи повече – изборът или пренебрегнатата алтернатива).
Не веднъж са ми казвали, че има огромно противоречие в поведението ми. Че не е възможно да уловят истинската ми личност, защото в различните ситуация, реагирам прекалено контрастно. Как да обясня, че всъщност това е личността ми. Сбор от цялата тази контрастност, която намира различни проявления във всеки един момент. Всяка личност в мен се бори за надмощие. Която поеме щафетата, тази ще виждате. Но това далеч не означава, че това съм Аз.
Мисля, че всеки човек е шизофреничен в някаква степен. Това не е болест, а просто желание за проява на цялостната гама аз-ове, които се борят за арена.
Ние винаги ще искаме повече. Ще се разкъсваме между всичките си личности и ще се питаме дали даваме правилният приоритет на всяка. Не мисля и че има правилен момент, в който да изберем една от тях. Не мисля, че можем да ги разпределим във времето. Защото времето и пространството, което те заемат, са напълно припокриващи се.

“… всичко е временно, чуваш ли! Дишай…”

Има едно изречение, което нося в сърцето си като татус: всичко е временно, чуваш ли! Дишай (Ники Комедвенскa). Защо ли? Защото емоциите имат навик да задушават.

16142592_1071165373030242_7439008959095281303_n

Всеки път, когато заемеш някаква крайна позиция, ще се появява нещо или някой в живота ти, който да те връща към балансната точка. Колкото по-крайна е позицията ти, толкова по-краен ще бъде изходът от нея, защото ще бъдеш запратен в противоположната посока. За да видиш какво е там. За да осъзнаеш, че не знаеш всичко и няма как да го знаеш, без да си бил там. Когато отричаш и отблъскваш дадени качества, начин на живот, черти от характера на хората, то е само въпрос на време да започнат да те заобикалят. Ще ги виждаш у всеки и навсякъде.
Дори, когато получиш за себе си човек със същата позиция като твоята, вместо да се радваш и да бъдеш удовлетворен, ти ще усещаш, че нещо не е както трябва. Ще продължаваш да търсиш. Сам ще се стремиш към противоположността, не защото си мазохист, а защото знаеш, че тя ще ти донесе някакво познание за теб самият и ще извади определени качества. Ще те развие. Ще накара потиснатото в теб да изплува на повърхността и колкото и да не искаш да го видиш, ще ти се наложи да се справиш с него.
Затова изпитай го. Влез в неговия тон и разбери какво ти носи.
You feel pain because inside you are transforming! (s. ajna)
Вселената е обективна. За нея няма вариант, в който да дава на някого повече, а на друг – по-малко. Само ние така си мислим. Ти също трябва да бъдеш обективен и да умееш да гледаш над/извън себе си. Ти не се нуждаеш от другия човек в името на своето оцеляване. Най-подходящият човек ще бъде привлечен от теб, когато си открил цел, поел си ангажимент и активно следваш своя път.
Когато можеш да се самоопределиш. Обективният и балансиран човек принадлежи към дадена група/групи и има определи интереси. Познава способностите и компетентностите си. Развива се. Той знае, че успеха не е даденост. Нито хармонията, нито любовта. Всичко това е въпрос на избор и отстояване на избора, чрез развиване на определени качества и способности.
За разлика от него, необичащият и неувереният в себе си човек има отнесена оценка и мнение за себе си.  Отнесена към някой друг. Сравнителна. Той е или повече или по-малко от някой произволно или умишлено избран субект. Необичащият себе си не иска и не допуска сравнение със собственото си аз. Той непрекъснато се сблъсква с проблема „оцеляване“ като го поставя неизменно извън себе си, обвинявайки авторитети.
Човекът, който се самоуважава и е постигнал вътрешен баланс, има интереси с всемирен характер. Това често го отличава от хората, които са ограничени в своите виждания и идеи спрямо света и изобщо – спрямо заобикалящата ги среда. Ние живеем в динамично време. Нещата се менят непрекъснато. Не можем да разчитаме на сигурност от гл.т. на застой на събитията. Дори и нищо да не правим, ние пак се движим. Въпрос на избор е дали ще вървим напред или назад. Дали ще бъдем теглени или ще прокопаваме нови тунели – за нас и заедно с това – за другите.
Увереният и обичащият себе си човек умее да се самосъхранява и да запазва усещането си за сигурност извън своите граници, т.е. извън своята комфортна зона.
Него трудно нещо би го извадило от равновесие. Ще е необходима коалиция от хора, които с общата си енергия, евентуално да успеят да разклатят вярата в собствените му  качества. Но дори това да се случи, увереният човек (както казахме по-горе) умее да се самосъхранява.
Той оказва влияние на средата, която го заобикаля и на хората, които са около него, защото предлага познание. Той е отворен и споделя. Можеш да черпиш спокойно от позитивизма и харизмата му, но ако решиш да „воюваш“ с него, трябва да знаеш, че ще заплатиш съизмерима цена.
Увереният и обичащият себе си човек е в състояние да осигури своето спокойствие и хармонична нагласа към света, независимо какви потенциални агресори, биха застанали срещу него. Той знае, че света е динамичен. Цени времето на другите и своето собствено, защото осъзнава, че това е единственият невъзобновим ресурс. 
Ти къде си по пътя към собственото си по-балансирано Аз. Разбираш ли защо на едни Вселената „дава“ повече, а на други по-малко. Има неща, които трябва да бъдат коригирани. Не в света – а в теб, в мен, във всеки, който не вижда достатъчно ясно баланса.
Затова най-важното нещо, което трябва да запомниш е, че ако нещата не се получават точно както искаш, всичко е наред. Твоето предизвикателство е да излезеш и да направиш най-доброто си попадение.